В този блог искам да споделя три емоционални състояния, в които е много важно да не се намираме, докато вземаме своите решения ако искаме последствията от тях да бъдат качествени и благоприятни.

Първата сериозна пречка пред това да бъдем ефективни в избора си е когато сме мотивирани от страх. Пример за това са случаите като тези, при които се опасяваме да не сгрешим и да не се провалим пред очите на другите. Винаги, когато се опитваме да се харесаме на всички, ставаме неспособни да вземаме самостоятелни решения. Много често, в следствие на това може да си изградим доста вредната умствена нагласа, изразяваща се в това редовно да се питаме: „Какво ще си помислят другите?”. И знаете ли какво? Задавал съм си безброй пъти този въпрос и така и никога не получавах директен отговор. Защо? Ами, така и не питах другия човек какво мисли. Винаги разговора се водеше само в моята глава. Това познато ли ви е? А толкова често си мислим, че сме обективни. Как може да си обективен когато сам си задаваш въпросите и сам си отговаряш? И то в случая предубедено, защото това, което чуваш са собствени ти нагласи и предрасъдаци от миналото. Много от нас също така стават жертва на социалния натиск за единомислие и еднаквост. Това се случва още от самото начало на организирания в групи живот на хората преди хиляди години. Оттогава на сам знаем за безкрайните примери на инквизиции, концлагери, геноцид и какви ли още не явни прояви на философията „ако не си с мен си против мен” или „който е различен, трябва да се унищожи”. Днес обаче е двайсет и първи век и макар в момента някъде по света да се водят все още религиозни войни и хора да бъдат отхвърляни заради повърхностни фактори като цвят на кожата или религиозна принадлежност, то като цяло по-голямата част от жителите на планетата живеем във време, в което можем свободно да заявим пред другите какво мислим и в какво вярваме почти във всеки аспект, без това да води до директна заплаха за живота ни. Да мислиш различно днес въобще не е психо-трилъра, който е било през средновековието в Европа. Поне за по-голямата част от седемте милярда себеподобни. Защо тогава повечето от нас продължават да избират „сигурността” на общественото мнение и изпитват притеснение всеки път, когато вземат самостоятелно решение свързано с евентуалната реакция на обкражаващия ги социален кръг? Дали страха от гилотината или изгарянето на клада не се пренася по генетичен път? Понякога съм си мислил, че е така. Но всъщност няма логика. Стигнах до извода, че не по генетичен, а по-скоро по орален път се предава този начин на мислене. Първо родителите пляскат децата си или им се карат докато са заедно в магазина, защото малкото момиченце или момченце е започнало да си припява без да му мисли на висок тон – „Стига пищя! Всички ще ти се смеят!” и ако това не подейства „Торбалан ще дойде и ще те отведе, за да те изпапка ако не слушкаш!”. После детето пораства и в тийнейджърските си години излиза с приятели и започват манипулативните подигравки „Хаха, каква е тая смешна прическа!” или „С тия очила приличаш на сдухан професор”. И за да спечелим(или поне така си мислим) любовта и одобрението на хората, които много харесваме и към които сме силно привързани, ние сменяме прическата, слагаме контактни лещи и винаги, когато ни се пее се оглеждаме дали няма някой наоколо. Ставаме роби на желанието си да принадлежим и на страха си от отхвърляне. Tова в повечето случаи е най-неефективния избор, който сме способни да направим като хора живеещи в демократично общество. Защото в края на краищата кой знае със сигурност кое е най-добро и правилно за нас самите?

И така, всеки път когато се чудим какво би си помислил някой за това, което смятаме да направим или вече сме направили, ние всъщност не сме убедени и уверени в себе си и в избора си. Затова започваме да се колебаем. Обикновено в такъв момент мислите ни са с негативен привкус. Това е много важна следа. Излиза, че колебанието ни е само последствие, а не причина. То произлиза от страх, който сме култивирали като свой навик някъде в миналото.  Например, тези от нас, които често са били критикувани в детството си от своите родителите, рано или късно започват да вярват, че ако направят грешка ще бъдат наказани и съответно ще страдат неприятно. Не само това, но укорителната реакция на нашите наставници и модели за подражание ни кара да се съмняваме в себе си, че въобще сме способни да взимаме правилни решения. Години по-късно макар и пораснали, много възрастни хора, когато попадат в ситуации, които изискват да направят един или друг избор, неусетно изживяват нещо като дежавю. Спящото усещане от миналото се събужда и неувереността им прераства в колебание, което разбира се води до въпроси като „какво биха си помислили другите ако направя или не направя това или онова?”.

Аз самият, когато бях малък имах моменти, в които някой ми предлагаше нещо, а аз не смеех да откажа, докато в действителност наистина не исках да приема предложението. Постъпвах така, защото силно се страхувах, че човека, който е бил мой приятел или роднина ще се разсърди или дори може да реши да ме изхвърли от живота си. Представяте ли си? Това е прекрасен пример за споменатия вече типичен за децата, а не рядко срещан и при възрастните страх от отхвърляне. Правейки такъв избор обаче, аз вземах решение базирано на негативната емоция - страх, като резултата най-често беше не само неудовлетворителен, но и придружен с вътрешен конфликт. Не разбирах, че когато се опитвам да се харесам на всички, аз най-често правех нещата, които всъщност не искам и така предавах своето доверие в себе си, което пък водеше до още повече неувереност и страх при подобни ситуации в бъдеще. Хората, които изживяват такива моменти не осъзнават, че за да се хареса на абсолютно всеки това, което правиш, то трябва да е нещо перфектно, а такива решения и избори няма, просто защото ние, хората, които ги правим никога не сме перфектни. Трябва да бъдем реалисти и да помним, че не е толкова важно какво ще произлезе като резултат от решението ни, а по-скоро какви са мотивите ни при вземането му. Каква е нагласата, която влагаме в самия процес от самото му начало. Затова винаги, когато предприемаме нещо, в основата на което вместо спокойствие или радост стои страх е също като да влагаме развалени продукти в ястие, което искаме да сготвим.

Други два възможни дисфункционални мотива въз основата, на които понякога правим неефективен избор са алчността и гнева. Много вредно и често с грозни последици може да бъде вземането на решение, когато мотивиращият ни фактор за това е единствено собствения ни интерес и мисленето „какво има за мен ако го направя?”. Всички сме ставали свидетели на деструктивните резултати от избора и поведението на хора, корпорации или правителства, действали мотивирани единствено от своята алчност и личен интрес. Освен това има още един проблем при този егоистичен мотив и той е пълната липса на вдъхновение, при която протичат действията ни след като веднъж сме го направили. Това е причината много хора не след дълго да се отказват от преследването на дадената цел. Те просто се уморяват от стремежа постоянно да бъдат някой който не са. В по-редки случаи постигнат, това, което са искали или са се надявали да ги направи „доволни”, но пък тогава за тяхна голяма изненада откриват, че след цялото това „бъхтане и газене наред” въобще не са станали по-щастливи или удовлетворени човешки същества.

От друга страна, резултатите от избора ни могат да бъдат не по-малко плачевни, когато в момента, в който вземаме решението си се намираме в състоянияе на гняв, негодувание или желание за мъст и „справедливо възмездие”. В това разбира се няма нищо нелогично, защото в края на краищата винаги, когато посяваме семената на негативизма, няма как да очакваме да пожънем кълновете на спокойствието. Нито докато извършваме самото действие, нито след това, когато дойдат неговите резултати. Всички сме виждали колко нелепа и неадекватна е реакцията на хората, когато са разгневени и бесни. Безсмислените „скандали на пътя” са добро доказателство и пример за това. Веднъж чух за истински случай, който бил коментиран по новините в САЩ. Някакъв човек, засякъл със своята кола тази на друг и не се извинил, а си потеглил. Бесен обаче, другият натиснал газта и когато достигнал „нападателя” си се опитал да го блъсне отстрани точно както правят в преследванията по филмите. Видял това, първият човек се стреснал и решил да избяга. Така започнала гонитбата из улиците на града. Не след дълго обаче „беглеца” трябвало да спре на червен сфетофар и тогава яростният преследвач, търсещ жестоко отмъщение и възмездие(най-вероятно за накърненото си самочувствие, но кой знае) набил спирачки и изкочил от колата. С няколко крачки стигнал до съседната кола и започнал да удря стъклото на шофьора, което се напукало и точно, когато другия сериозно се изплашил, че нападателят му ще счупи прозореца и ще го подхване, светофара светнал зелено и мъжа в колата отпрашил с мръсна газ. Тогава човека, действал до този момент под въздействието на силните негативни емоции в себе си, се обърнал, за да скочи в своя автомобил и да продължи гонитбата, но в този момент дошла голямата изненада – колата, която изоставил с пуснат двигател зад себе си я нямало! Някой просто се въползвал от неефективното решение на преследващия, което той  очевидно напълно несъзнателно взел още в самото начало на лудата надпревара.