Замисляли ли сте се защо ние хората трудно или въобще не приемаме критика? Най-често причината е в неудържимото ни желание на всяка цена да сме прави, ставайки жертва на манията си за контрол. Има едно златно правило и то е сериозен проблем за всеки, който живее с навика да критикува – „Този, който е силно критичен към другите, също толкова силно, а дори и повече осъжда и самия себе си”. Винаги, когато критикуваме остро грешките на другите постиламе предпоставките да причиняваме огромна болка на нас самите в неизбежните моменти, когато и ние направим някоя и друга „човещинка”. Вместо това, ако съумеем да притъпим "нуждата" си да квалифицираме и осъждаме хората около нас, бързо ще открием, че вече сами не съдим толкова строго и себе си.

Съществен проблем може да е и още една характеристика. Този, който не умее да понася критика често сам влиза в ролята на „обвинителя”. Първо ни става много неприятно, че ни критикуват, след това започваме всиячески да защитаваме постъпката и позицията си. Болката, която създаваме в себе си при тази своя реакция води до вътрешен гняв и негодувание, които ни карат силно да обвиняваме наум или на глас човека срещу нас за това, че ни укорява и така несъзнателно за секунди с ума си го превръщаме в свой враг. Подобни ситуации много често възникват в семейните отношения. Забележете поуките от следната истинска ситуация разиграла се между двама съпрузи. Обикновено през годините семейната двойка имала навика да държи по две-три бутилки с алкохол в едно от шкафчетата на гардероба в хола. Една вечер жената тъкмо го отваряла, а съпругът и я попитал - „Къде изчезна уискито?”. Съпругата се обърнала и отговорила от своя страна на въпроса с въпрос - „Ама ти да не си го отварял? За неотвореното с бандерола ли имаш предвид?”. „Ами, да”, отвърнал мъжът, „Тъкмо пийнах оня ден една чашка и много ми хареса, а днес гледам го няма”. Жената за секунди се изчервила силно и заговорила с отявлено нападателен, висок и негативен тон - „Ама как може бе човек!? Как може да пипаш затворена бутилка с бандерол на нея, която специално бях оставила настрана от останалите!? Това беше уискито, което подарих вчера за повода на един от колегите в работата! Как може да направиш такава глупост!”. При последните думи мъжа избухнал - „Абе ти добре ли си? От къде да знам, че това била специална бутилка!?”. „Ама нали ти казах?”, „Въобще не си ми казвала”. „Как може да направиш такава глупост бе човек?”, продължила сякаш като навита прожина жената. „Глупак ли ме наричаш!?”, яростно и агресивно отвърнал съпруга и точно, когато напрежението започнало силно да ескалира съпругата изплюла камъчето и споменала макар и несъзнателно причината за гнева си - „Ами сега как ще погледна колегата в очите, ако съм му подарила отворена и употребявана бутилка?”.

Когато ние отвръщаме с „удар” на поведението на другите спрямо нас, възприемайки го с не малка доза егоизъм като „нападение върху достойнството ни”, другия човек, който най-често също не е свободен от примката на егото, от своя страна вижда нашия отговор също като заплаха и ни отвръща с нов „удар”. Така започва порочния кръг на емоционално ескалиращите кавги. Жената очевидно силно се вълнувала какво мислят другите за нея и затова понесла много тежко мисълта, за този социален „провал”, а болката, която изпитвала от самата мисъл за унижението я накарала да потърси и накаже „виновника за случващото се”. Съпруга от друга страна, непонасящ болката, която по навик приемал като нападение над личността си при всяка отправена критика към него, усилил силно страданието си с последвалите отбранителната му реакция негативни емоции на гняв и негодувание. Историята свърша до тук. Кавгата не след дълго притихнала, както всяка друга преди това, но хората така и не осъзнавали колко болка и страдание са причинили един на друг и най-вече сами на себе си – на телата, имунната система, емоционалното си здраве и какво ли още не в този очевидно нездравословен и ненужен епизод на емоционална незрялост.

В момента, в който осъзнах, че основната причина за непоносимостта ми към критикуване и болката, която изпитвах в резултат на укорителното поведение на другите е изцяло в мен самия, разбрах, че и сам мога да се освободя от хватката на тези безсмислени епизоди на самопричинено страдание. Хората може и да ни критикуват, но ние сме тези, които в главата си отговаряме негативно на това. Точно този отговор в рамките на секунди в нас самите е причината, за създаването и ескалирането на последващата вътрешна болка, следвана от заемането на отбранителна позиция и всичко останало по-късно. Можем да се освободим от всичко това само като работим именно върху своята реакция, а не се опитваме да променяме или контролираме тези, които ни критикуват или пък да защитаваме правотата си, която подозрително винаги в подобни ситуации е само на наша страна. Докато вярваме, че има единствено „наша или тяхна” истина, ние винаги ще защитаваме тази, която ни е по-близка, дори и това до води до разруха на взаимоотношенията ни и много други негативни последствия. Да се научим да не реагираме на критиката е решение, което звучи много лесно, но наистина е необходимо да сме напълно съзнателни в момента, в който някой започне да ни критикува, за да можем да проявим волята да не отвърнем. Винаги в началото, когато се стремим да направим това се налага да стискаме зъби просто, защото стария навик на реагиране в нас е все още много силен. Постепенно обаче ще открием, че спокойствието в главата и тялото, което изпитваме непосредствено след като някой ни е критикувал, а ние сме отминали негативната реакция без да „отвръщаме” външно или вътрешно определено си струват усилията. Веднъж изпитали вкуса на тази наслада, скоро ще се питаме как сме могли толкова време да се изгубваме във въпросните безсмислени, безполезни и болезнени ситуации.