Когато си млад, в своите ранни тийнейджърски години и до към късните двайсет, обикновено правиш това, което непосредствено намираш в средата, която обитаваш. Искаш да се харесаш на родителите си, след това на приятелите, на момичетата или момчетата, а по-късно и на „другите хора” като цяло. Преди известно време чух следното мъдро наблюдение: „Човек в ранните си години силно се интересува от това какво мислят другите за него и често се стреми до болка да бъде харесан. По-късно, когато е на четиресет-петдесет обикновено става по-спокоен и уверен, приемайки себе си такъв какъвто е и вече не му пука особено какво си мислят другите. Когато мине шейсетте обаче, най-накрая открива, че другите така или иначе никога не са се интересували от него” :))

Много е сложно докато вярваш, че парите, властта или признанието на хората ще те направят щастлив или чрез тях живота ти ще сдобие смисъл, да си способен да наблюдаваш, виждаш или осъзнаваш какво всъщност ти харесва и влече и кое е наистина интересно и важно за теб самия. Просто няма как да стане, защото от момента в който се събудиш сутрин до този, в който си легнеш вечер, мислите ти затова как да постигнеш въпросните желания и защо още не успяваш да ги постигнеш, както и назряващите съмнения дали въобще някога ще ги имаш, тотално обземат вниманието и живота ти. По принцип няма нищо лошо във въпросните неща и те имат своето място в човешкия свят. Проблемът идва тогава, когато ги превърнем в цел, а живота си в средство за постигането им. Така, вместо те да си останат това, за което са измислени – временни притежания, чрез които можем да правим своя живот и този на другите по-добър в някакво материално отношение, ние губим перспектива и полагаме основите за бъдещото си страдание и разочарование, които обикновено идват следствие на тоталната липса на смисъл, която рано или късно остановяваме, че е станала интегрална част от ежедневието ни. Преди това могат да минат години, а ние съвсем леко и едва долувимо да усещаме, че нещо не е наред. Не е нормално почти всеки ден да си нещастен, а дните, в които всичко ти е наред и си в добро настроение да са рядкост като черния хайвер.

Да си представим, че всичко това започва в ранните детски години. На белия лист хартия, който е всеки от нас в началото на човешкото си пътуване, постепенно започват да се нанасят мислите, емоциите и нагласите на заобикалящата го среда. Като към всичкото това „програмиране” добавим и емоционалната нестабилност на прехода от детство към възрастен, която съпътства бурните тийнейджърски години, нищо чудно, че мнозинството от нас не знаят кои са всъщност, какъв е смисъла на живота им или какво въобще искат да правят с него. Твърде много хора точно поради това объркано състояние често избират занимание, което приятелите, родителите или сънародниците им харесват, искат или са си мечтали да правят. По този начин младият човек тръгва по пътя на някой друг, започвайки отдалечаването от себе си с всеки изминал ден.

За да смениш посоката е необходимо първо да осъзнаваш и почувстваш силно убеждение, че тази, която си избирал досега е грешната. Дори и да сме минали през тази първа стъпка обаче, следващата е не по-малко предизвикателна. Да следваш своя път изисква да мислиш самостоятелно, защото да поемеш решително и безвъмездно в нова посока не е никак лесно(затова толкова много хора така и не го правят). Другите около нас ще ни тестват с подмятания и опити да ни „върнат в правилния път”. Има доста моменти на страх и съмнения, защото прехода от стария към новия избор предлага и не малка доза несигурност. Досега макар и преследвайки чужда цел, поне сме имали някаква. Изведнъж сякаш започваме начисто отначало и не знаем утре какво ще последва, а това положение може да продължи и с години. Затова е много важно да запазим вярата си чиста и колкото можем по-често да си напомняме, че във Вселената, в която всяка форма търпи промяна(дори и в момента, в който пиша) не може да има сигурни неща. Само тук, в настоящето, това което правим е определящо за нашето бъдеще и каквото и да става, ние имаме единствено пълна власт само над това как избираме да гледаме на нещата и какъв да бъде отговора ни, в момента, в който те се случват. Това не е никак малко! Още повече, уверен съм, че ако не се отделяме от „зова на сърцето” и вярваме на вътрешното си усещане, което ни подсказва дали нещата са наред или не, няма от какво да се страхуваме. Всичко това разбира се съвсем не означава, че пътят ще бъде лек или безоблачен. Но да не би този, който сме следвали досега да е бил? Голямата разлика обаче ще е, че този път имаме и себе си и вселената на своя страна, докато преди само ума ни е убеждавал и водил напред с усилия, а „сърцето” се е дърпало точно както малкото дете се съпротивлява с всички сили, докато мама или татко го водят към място, на което не иска да ходи.

Следвайки своя път, постепенно ще започнем да забелязваме, кое занимание или сфера на интереси ни доставят удоволствие, радост и чувстваме блаженство докато прекарваме времето си в тях. Или пък кое по-скоро ни е скучно, неприятно и дълбоко в себе си усещаме и знаем, че просто не е за нас. Така момент след момент, с времето ще започнем да ставаме все по-наясно със себе си.